ПОЕТ

В деня на твоето рождение
започва бавната ти смърт.
Започва страшното сражение –
ще бъдеш ли до края твърд?

Ще те разпъват непрекъсващи
еха от смъртния ни век.
Ръце понякога не скръстваш ти,
незнаещ, тъжен, но – човек.

И няма да усещаш раните,
които си нанасяш сам.
Ти ще умираш непрестанно,
ще се превръщаш в небеса,

във сини небеса за птиците,
във облачни – за чакан дъжд…
Ще трепнат някога зениците
и ще усетиш изведнъж,

че победен е победителят
от собствената си мечта.
Кръвта ти бавно и мъчително
тече по белите листа.

Тече, тече и няма спиране.
Но пред смъртта ще разбереш,
че ти от дългото умиране
не можеш вече да умреш.

Ще блеснат сиви отражения,
към нищото ще тръгнеш твърд.
О, твойто истинско рождение
започва с бавната ти смърт!

МОМИЧЕ С ЯБЪЛКА

Задъханият дъжд престава
и сред широката лъка
едно момиче засиява
с червена ябълка в ръка.

Засмива се то звънко, кратко.
Блестят зъбите му – зора,
и сякаш ще захапе сладко
прозрачнобистрата кора.

А опнатата седмострунна
дъга от чистота звъни
и тичат – влюбени във Тунджа –
кафявожълти ширини.

И еква глъчка поривиста,
и оживява в миг брегът.
Там черни, мокри трактористи
край весел огън се сушат.

Момичето пристъпва леко
през влюбените ширини.
Дъгата опната напреко,
от обещания звъни.

Напук на тръне и стърнище
ликува русата глава.
Задрямали могили, вижте,
не е сънуване това!

През мойта Тракия кафява,
под седмоцветната дъга
едно момиче преминава
с червена ябълка в ръка!

ЗЕМНО УСЕЩАНЕ

… И ето ме – велико зърно
сред чернозема прегорял!
Ликувам – земен и безсмъртен,
ликувам – себе си разбрал!

Ликувам с девствената слабост
на всеки звук новороден
и чувствам славата на хляба
как се разискря покрай мен…

Вземи ме, равнина безсмъртна,
сред твойте спящи векове!
Аз винаги ще бъда зърно
от житните ти класове!

И нека тука да изстинат
и болките, и радостта,
че само в твоя пукнатина
като съкровище блестя!

СТАРА ЗАГОРА

Всеки си има
град на мечтите –
с пеещи птици,
с искрени хора.
Тебе аз имах,
град на липите –
синя, далечна
Стара Загора!

Как те сънувах
денем напразно –
дрипав наивник
в глухото село!
Твойте зелени
улици врязаха
много пресечки
в моето чело.

Виждах те тръпна
и заискрила,
дишаш и плаваш
в равно Загоре.
Помня оная
тъжна могила –
там преживявах
твойта история.

Гео бушува –
тъмен, човечен.
Лилиев крачи
с болка набрана.
Тихо възкръсва
в синята вечер
на Хаджихристов
мъртвата Анна…

В моите мисли
все така плаваш.
Аз те достигам
с много умора,
Ала ти пак се
отдалечаваш,
недостижима
Стара Загора!