МЕЛНИЦА

На Васил Левски и Христо Ботев, живели
някога в една запустяла мелница в
покрайнините на Букурещ.

Поглъщат ме неумолими делници,
дълбаят грижи в моето чело.
Но все сънувам запустели мелници,
заспя ли във студеното легло.

И виждам двама прегладнели хъшове
сред вкочанена вълча равнина.
В устата им – последни, сухи къшеи,
а в погледа им – Стара планина!

Запява Русия, а Тъмнокосия
на мелничния камък точи нож…
Хиляди нощи давам от живота си
срещу една такава влашка нощ!

Каква съдба! Сред зимната виелица,

а не на някой букорещки бал,

животът им доказал, че е мелница-

затуй във тая пустош ги събрал.

– Въжето и куршумът са наградите! –

повтарял вътърът със дрезгав глас.

Но с кръв пролята влиза се в баладите

и в българския свят иконостас.

Апостоле, Поете, знам голготата

и оня страшен път, от вас избран!

Но нека да е мелница живота ми,

и нека бъда като зърно смлян!

Аз влизам в нея с най-красиви пориви-

дано да имам щастие , дано!…

О, как са побелели всички покриви,

снегът вали край мен като брашно.

ЗЪРНО

Не станеш ли на хляб, стани на семе –
спокойно лягай в черните бразди!
Но никога, и в най-жестоко време,
храна за гарваните не бъди!

Това е моята съдба. Това е
на зърното пшенично участта.
Тоз, който иска да ме опознае,
той трябва тук да дойде, сред пръстта.

Да чуе как пищи над равнината –
над голата смълчана равнина –
смразяващия ноемврийски вятър
и да усети първата слана.

Да преживее мойта дълга зима,
безмълвен под леда да издържи.
И ако смелост и достойнство има,
под слънцето със мен да продължи.

Да го опие буйството зелено,
внезапно да усети зрелостта.
И после под небето нажежено
да чака саможертвено смъртта.

Но смърт ли е това? Това е жетва.
Железен сърп. Железен барабан.
Благословена, тиха саможертва.
И път, от прадедите начертан:

не станеш ли на хляб, стани на семе –
спокойно лягай в черните бразди.
но никога, и в най-жестоко време,
храна за гарваните не бъди!…

О, нека черно гарваново ято
над мен да грачи, рови и кълве!
Спокойно аз потъвам във земята
и чакам есенните дъждове…

НА МОЯ СИН

… И стана чудото: сега сме трима.
И третият си ти макар в повой…
След време двамата не ще ни има,
но тебе ще те има, сине мой!

Това е простото велико чудо-
мечтата на човешките мечти.
Затуй мъжете весело и лудо
празнуват радостта, че са бащи.

И вече всичко с нова мярка мерят
и гледат на света с очи на мъж.
А майките, момичета до вчера,
в мадони се превръщат изведнъж…

Наспа ли се?… Една мадона тиха
към пазвата си хвърля поглед къс
и с блага, ренесансова усмивка
на хлабавото копче слага пръст.

На нея скоро ти ще кажеш мама
и цял живот ще я обичаш ти.
А аз ще те повдигам до тавана,
ще търся в тебе своите черти.

Ще остарявам бавно, неусетно,
от работа и грижи уморен,
щастлив от чувството хилядолетно,
че в тебе ще се виждам отразен,

че някога във дума, в жест случаен
ще прозвуча, ще се повторя аз…
И тъй човекът всъщност е безкраен
и времето над него няма власт.

И ти му даваш вечност несравнима,
ти, бъдеще, увито във повой!…
Когато мене няма да ме има,
тебе ще те има, сине мoй!