СЕЛЯНИ

Все по-внимателно се взирам

в синеещите висоти.

И се опитвам да разбирам
съвременните ви черти.

Живеели винаги сред птици,
добихте чувство за крила.
Мъдреят вашите десници,
държали някога рала.

И някак странно е разместен
старинният ви бавен свят.
И става нужен и естествен
бензиновият аромат…

Как ви завиждам за небето,
за говора ви – детски мил,
за тия чакащи дървета
добрите ласки на април.

В протегнатите светли клони
напират млади гласове.
Щастливи облаци се гонят,
прелитат звънки дъждове…

И вий се готвите за полет,
гълчите в клубовете пак.
Дъхтят лицата ви на пролет
и на зюмбюлев мрак.

Но все пак нещо не достига,
не всичко точно е съвсем.
Нозете тежко се повдигат
от лепнещия чернозем.

О, вий сте още полуптици,
с полувървеж, полулетеж!
Но вярвам в ясните зеници,
стаили страстния копнеж!

Ще лъхне вятър от върбите,
калта край нас ще изгребе!
Вий непременно ще летите,
защото имате небе!

ЕСЕН

На Иван Николов

Обичам есента. Обичам ветровете тънки,
които свирят в шумата на жълти царевици,
тържествения лай, гърмежите далечни, звънки,
внезапните ята на тромавите яребици.

Обичам да вървя след свойта удължена сянка,
да тръпна от дъха на гроздето и угарите
и стиснал между зъбите си посивяла сламка,
да чувам в тишината на сърцето ударите.

А то, сърце  нали е, все в гърмежите се вслушва –
една ли смутна вест донесоха събитията! …
Но тук е тихо. Вятърът върхарите полюшва,
доволните ловци излизат из укритията.

И тръгват те към залеза, и златните им пушки
във слънцето се целят… Ах, стрелци, вълшебни ли сте,
та слънцето улучвате? … Кръжат край мен вихрушки
и падат окървавени пера и дребни листи.

Умира лятото. Препускат бързоноги псета
и гонят дните му като ранени яребици…
И аз – с едно перо в ръка и с тиха скръб в сърцето –
навлизам бавно в есенните жълти царевици.

ТРЕВА

Идвам при тебе, но не да тревожа
твоите корени с гръмки слова.
Искам главата си кротко да сложа
в твоите пазви, велика трева.

Искам да чуя дълбоките тайни
на мълчаливия древен двубой
между човешките страсти нетрайни
и упорития тревен покой.

Искам да чуя, но ти не говориш,
ти завладяваш и вечно мълчиш.
Никога с никой за нищо не спориш –
в мрака на времето бавно пълзиш.

Тъпкана с чизми и конски подкови,
смазвана с тежки, железни пети,
пак произнасяш присъди сурови,
казваш си думата винаги ти!

Ето отново ти пак се събуди,
грозната, страшната смърт надживя.
Към императори, фюрери луди,
към президенти напредвай, трева!

И като кожа обвивай земята –
нашата малка, суетна земя!
Помниш ли в колко пожари се мята
и в боеве барабанно гърмя!

Помниш ли как като хора горяха
твоите тънки, зелени стебла!
Траурни жерави с писък летяха,
идеха, идеха с гръм колела!…

О, затова зеленей се приветно,
стягай, трева, своя обръч велик!…
Иначе тая модерна планета
ще се разпадне за миг!

КАКВО СИ МИСЛЕХ, КОГАТО КОЛЕХА АГНЕ

     На Иван Цанев

В този миг се потвърждава
логиката на света:
да, животът побеждава,
ала само чрез смъртта!

Ето аз спокойно дишам,
дишам въздуха тръпчив.
Да се жали е излишно,
щом е нужно да си жив.

Но сърцето пак тъгува –
кой го знае за какво.
Само то не се преструва –
все пак взема се живот!

О, едва ли ще намеря
в състраданието лек!
Тръпна гузен. Сякаш вчера
бил е каменният век!

Виж, касапите нехайно
край точилото гълчат.
Има нещо страшно, тайно
в нужда от кръв и плът!…

Да, животът тържествува,
но сърцето не греши.
… Бели облачета плуват
като агнешки души.

В БЪЧВАРНИЦАТА

И вий до вчера сте били дървета,
прегръщали сте ветрове и облаци!…
Но днеска сте под острите рендета
и чакате железните си обръчи.

Как станахте дъги? Кой ви отсече
и ви направи равни и загладени?
Смирихте ли се? Формите ви вече
сега веднъж завинаги са дадени!

Кажете ми: нима е удобно
да сте еднакви, тихи и прегърбени
и в празничните веселби угодно
да се червят устата ви нащърбени!…

Довиждане до някой весел празник!
Бъдете здрави бъчвички и бурета!
Дано поне веднъж да ви поблазни
тръпчивото дихание на бурята!

Дано веднъж от влажните мазета
да зърнете поне едничко облаче –
нали и вие сте били дървета!…
Ах, колко лесно ще ви сложат обръчи!

НАШИТЕ МАЙКИ

Майки наши, вие си отивате –
вие, бивши селски хубавици!
Гледам ви, накацали по нивите
като тъмни, уморени птици,
гледам ви и искам да запомня
вашите изчезващи черти…
Пада есен – златна и огромна –
и вихрушки покрай вас върти.
Пада здрач и вие се завръщате
с дъх на ветрове и черноземи.
Празни и заключени са къщите,
празни и безсмислено големи.
Майки наши, как така се случи –
да сме ние, ваште синове?
Няма кой вратите да отключи,
в тишината да ви назове!
Телевизори мълчат във стаите,
в гардеробите – ненужни вещи.
Майки наши, вие остарявате,
със извити от почуда вежди!
Отмиляха изведнъж полята,
отмиляха наште домове.
Някаква магия непозната
има в тия шумни градове.
Дълго, дълго все това приказвате,
пръснати сред нивите широки,
и… незабелязано нагазвате
в пазвите на есени дълбоки.
Там изчезвате – добри, смирени –
там, сред сънища и чудеса.
… Ето – няма ви. Пълзят над мене
алегорични небеса.

В ОЧАКВАНЕ НА МАМА

Вървя по тихи, прашни улици
със дъх на дюли и шира.
Величествени, черни пуяци
разперват лъскави пера.

И пак ме кани притаената
вратичка с ласкав, топъл звук.
Това е моят дом. Вселената
започва и завършва тук.

Присядам тихо върху столчето,
забравено от сутринта.
Долита – равно и проточено –
на тракторите песента.

Запалвам «Слънце» и унесено
цигарата дими, дими.
А слънцето – лениво, есенно –
над мен от пушека жуми.

Не търся мама. Зная, че
до тъмно ще бере памук.
Едно вълшебно, златно паяче
ще й предскаже, че съм тук.

И тя ще тръгне – ох, горката ми! –
тозчас през блока разоран.
И непохватно във ръката ми
ще сложи твърдата си длан.

Несвършващи въпроси. Майчини
оплаквания. Новини.
И тоя тъжен укор: май че ни
забравяте на старини.

И после… после уморената,
добрата мама ще заспи,
без да узнае, че вселената
на раменете си крепи.

ОТДАЛЕЧАВАМ СЕ И ПЛАЧА…

Защо челата ви се мръщят,
творци на хляба всемогъщ? –
Назад потокът се не връща,
но се превръща в дъжд!…

Аз тръгнах – мътен и улисан,
кънти във мене всеки ек
на тоя смътен и замислен
и странно лекомислен век.

И свършват нощите лирични –
разбирам го и ме боли:
ний все пак с нещо сме различни
и все пак нещо ни дели.

Пръстта, полето първобитно
са ме споили здраво с вас.
Но във полето ви магнитно
не мога да остана аз!

Аз мога да помахам само
зад автобусното стъкло…
А как ми е потребно рамо
за нажеженото чело!…

Отдалечавам се и плача,
без някой да ме разбере.
Отдалечавам се във здрача,
за да ви служа по-добре!

И ето – стапям се най-сетне
зад хълмове и зад гори…
А като хълмове заветни
са рамената ви добри…

И погледът ми пак обгръща
за миг контурът им могъщ…
Назад потокът се не връща,
но се превръща в дъжд…
– – – – – – – – – – – – – – – – – –
Във някое горещо пладне
ще дойде облак гръмовит,
прострял крилата ви прохладни
над вашия пламтящ зенит.

Ще спрат комбайните. Ще лумнат
внезапни мълнии над тях.
И светли капки ще целунат
нозете ви, зарити в прах.