ИЗОРАНИ КОРЕНИ

Внезапно, властно проечава
един извечен глас през мен…
Аз никога не ще забравя
небето, вятъра зелен
и тоя мирис,туй ухание
на тръпна пролетна земя…
Какво огромно разстояние
лежи от мене до дома!
Въртоп от грижи, думи, злоби
върти деня ми разпилян.
Пристегна ме със златни скоби
градът от детството мечтан.
А детството, полузабравено,
все тича по баира гол.
Едно момче е пак изправено
върху гърба на кротък вол
и гледа към града далечен,
протяга тъничко вратле…
О, тоя глас- дълбок, извечен,
гласът на тъмното поле,
което влиза със воловете,
с овцете с медния си звън,
със кучетата и ножовете
внезапно в градския ми сън!
И късам примки, златни скоби-
блести пътека към дома!
Оставям книги, дребни злоби
и ето ме при теб земя!…

Но колко изорани корени!
А на баира сух и гол
белеят се ненужни спомени
и костите на моя вол….

ЖЕЛАНИЕ
На Йордан Янков

Не вярвам във смъртта. Необяснима
е тая жълта гробищна трева.
След време мене няма да ме има-
нелепо, нелогично е това.

Логични са дърветата, небето
и всеки изживян до дъно миг…
Зелени, дълги ветрове, свирете
със свирки от стебла на ечемик!

Елате, мравки, зверове и птици,
играйте, облаци, танцувай, кръв!
С ръце прострени, с блеснали зеници-
аз искам да остана все такъв!

Аз искам непрестанно да живея,
да пия на живота от дъжда!
Звезда да ме зове, чугун да лея,
да сея жито, знаме да държа!

Аз искам да разбия всички рамки!
Непримирим ли?- Нека съм такъв!…
Свирете, ветрове, с листа и сламки,
играйте,облаци, танцувай, кръв!

Мой мъчен ден, безкрайно продължавай,
защото ако някога умра,
ще стана спомен. Снимка. И тогава
смирено в рамка ще се побера.

ЕЛЕГИЯ ЗА УБИТИТЕ ПТИЦИ

На ТанЬо Клисуров

Те дойдоха да дирят
при човека закрила.
Мразовитата зима
всичко бе заледила.
И в дърветата градски
цели гроздове черни
зацвъртяха внезапно
в часовете вечерни.

Тия спътници верни
тия птици бездомни!
Те не са от ония
наши гости сезонни,
дето есен отлитат
и се връщат напролет,
дето глад не познават,
за трошица не молят.

Те са винаги тука –
в радостта и в бедата.
Но към тях е жестока
много често съдбата.
Как даряваме с почит,
как ласкаем едните,
а за другите пазим
за награда сачмите!

О, нима ако идат
зад моретата южни
чак тогава ще видим,
че и те са ни нужни!
Незаслужени болки,
незаслужени рани!
А животът без птици
на пустиня ще стане!

– Te мърсят и додяват! –
някой властник изрича.
И със пушки в ръцете,
Ето, хайката тича…
Колко дълго ехтеше
канонадата ловна!
И луната застина
като капка оловна…

НАДЕЖДА
На дъщеря ми

Човек е сам със своята Надежда…
Какво си ти за мен – ще разбереш.
Расти и знай: светът един изглежда,
а друг е той, когато го прозреш!

Какъв е точно – туй и аз не зная.
Градихме го приказен, и нов,
но вярвай ми, не е той детска стая,
изпълнена единствено с любов!

Ще мине бързо детството блажено,
ще стане много тясно у дома.
Към себе си ще тръгнеш непременно
и ще останеш в тоя миг сама.

И сигурно небето ще се смръщи,
ще свирне вятър в твоите коси,
Но ти върви, стисни юмруци, дъще,
и своята Надежда потърси!

ДЕТСКИ ВЪПРОС

“Кажи ми,татко,тая неутронна бомба
убива ли и малките деца?…»
Стъписах се. Не можех аз да се опомня:
видях смразени детски личица,
чух писъци, земята бясно затрепера,
видях безмълвни, мъртви градове,
видях как идва каменната тъмна ера
със много по-човечни зверове…

Ала отправи дъщеря ми пак въпроса,
убийствения свой въпрос към мен.
А тя е четиригодишна. Чипоноса.
С очи засмени. С рокличка от лен.
Разказвах дълго аз за чичковците лоши,
а в жилите ми тупаше кръвта…
Децата ни преди да са живели още
днес първо научават за смъртта.

АТЕЛИЕ
На скулптура Фикри Алиев

Сурова, жестока към мен е съдбата,
най-черната мъка познах на земята.
Връстниците мой воюват за слава,
а аз на детето си паметник правя.
И ето получих покана да ида,
ликът му изваян от глина да видя.
Но страшният спомен изплува в душата
и писък предсмъртен дочух в тишината.
Надежда – детето ми с плитчици малки,
със рокличка къса, с червени сандалки –
с кола я премаза съседът на двора!
Не мога, не искам за туй да говоря!
В безмилостно време живеем изглежда…
Изгубих аз моята малка Надежда…
Откакто я няма, измина година
и тъжно усмихната, с устни от глина,
днес гости очакваше в ателието.
Пресъхна устата, млъкна сърцето.
Изпълнил бе тежка, печална поръка,
изваял бе скулпторът моята мъка.
Да можеше господ да слезе при нея,
да дъхне във глината, да оживее –
нали е направил човека от глина!…
Но никой не слезе от бездната синя.
С каква ли нелепост не бих се залъгал!
Мълчаха отливките в тъмния ъгъл,
мълчеше безсмъртния мрамор до мене.
И скулпторът вдигна очи зачервени
към прашната маса с чука и длето.
Удари се сякаш внезапно в стъклото
и звънна в сърцето ми ехо далечно:
“Животът е кратък, изкуството – вечно…”

БЪКИНГАМ

Царице, спрях до твойте кули….
Димчо Дебелянов

Кралице, спрях до твойте кули –
аз, Стойчо Стойчев, млад поет,
роден в Осларка, дом притулен,
зад клюмнал в дрямка селски плет.

Домът ми свиден… Моят бащин
непредполаган Бъкингам…
Баща ми пак рендето хваща,
заглажда дъхавия чам.

А мама сладкото от дюли
на двора виждам как вари.
И няма смешни караули –
царица есен там цари…

Царица ли? … Ах, да, кралице,
за миг дочух далечен звън
и зърнах с блеснали зеници
България като насън…

Писукат гайди и тромпети
мъже във фусти бият крак.
И дипломати във карети
за приема очакват знак.

А аз стоя – учуден, весел,
стоя пред кралския палат,
в мъглива Англия донесъл
сияние от моя свят…

Където и да съм, до гроба,
Родино, ще ми светиш ти!…
– Слуга, пред кралската особа
за моя светлост възвести!