КЪМ ВЪРХА

Вървя към своя връх.Вървя и зная
какво ще стане някога със мен:
достигна ли го , спря ли най-накрая,
не той, а аз ще бъда покорен.

Ще ме замае гледката прекрасна
на моята зелена низина…
Тоз, който в низината е израснал,
той вечно се стреми към висина.

Ще коленича, възхитен ще падна
пред красотата блеснала под мен…
За красота душата ми е жадна,
от красота ще падна повален.

Реката долу, като лък извита,
ще пусне тънка сребърна стрела.
Стрелата на прекрасното излита
и търси най-достойните чела.

Недейте жали! Сам избрах палача.
Обрекъл съм се: до последен дъх
над урви и над пропасти ще крача,
но ще достигна своя снежен връх!

ПОДНОЖИЕ

Ако поискаш на върха да идеш,
пленен от гордия му силует,
ти трябва всичко, всичко да предвидиш,
ала подножието – най-напред.

Мисли за него. То е по-опасно
от голите бърда и канари.
Ще те зове ту ласкаво, ту властно,
дордето порива ти усмири.

Недей се спира! Завета те чака,
приготвил ти е истински капан.
И като котка ще замърка мрака,
ще те погали вятъра със длан.

Ще се отпускаш ти и ще забравяш
за оня връх висок и горделив.
На припек във нозете му ще шаваш –
доволен, примерен, дори щастлив.

И тъй в подножието на живота
завинаги ще останеш ти.
Върхът като безсмислена голгота
над тебе в синевата ще блести.

А т ще имаш хубава хралупа,
храна, жена, дечица с поглед плах.
И все пак времето ще те затрупа
със своя справедлив и вечен прах.

О, не! Не трябва миг да се поддаваш,
последните си сили събери
и щом си тръгнал връх да покоряваш,
подножието първо покори!

ИЗБОР

Аз виждам вече истината гола,
а тя е стара колкото света:
едни са на върха, а други – долу,
еднаква е единствено смъртта.

И на върха различно се пристига –
тук всеки сам избира своя ход:
едните просто някой ги издига,
а другите – с талант и кървав пот!

Животе мой, животе мой едничък,
не съм ли те в подножие живял?
Ужасно е да бъдеш коленичил
все във нозете на гиганта бял!

А нейде горе славата, звездите
блестят по рамена и гърди.
Напред сърце! Към урвите, скалите –
там има толкоз кървави следи!

И трупове и кости бели има,
в които свири вятърът зловещ.
Ах, тоя връх! Той тежък данък взима!
Кажи, сърце, какво ще избереш?

Подножието с тлението бавно –
далеч от рискове и страхове,
или върхът с несигурната слава,
с капризните звезди и ветрове?

О, зная аз! На теб е отредено
най–трудния маршрут да извървиш:
над листовете бели постепенно
горещата си кръв да изцедиш!

ВЪРХЪТ

Доскоро аз живеех в равнината,
орях земята, сеех семена.
Но ето изкуши ме планината,
духът ми закупня за висина.

Избрах си връх, опрял чело в мъглите,
величествен, суров и мълчалив.
И заискачвах изранен скалите,
на билото му стъпих полужив.

И най-накрая паднах на колене
пред красотата, блеснала пред мен.
Блестяха долу нивите зелени,
просторът цял бе в слънце потопен.

А тук, под погледа на боговете:
и мъст , и алчност до последен дъх,
трошаха си крилата ветровете,
деляха славата на тоя връх.

Каква ти слава – пряспа потъмняла
и неизразима, дива самота!
Душата ми за висини копняла
обратно към полето полетя…

Ала сега отново ме измъчва
пак стария неугасим копнеж.
Каква магия оня връх излъчва,
опитай се, душа, да разбереш!

АНТИЧЕН МОТИВ

И все пак Спарта победи Атина…
Градът на музите изпи пелина
на вражата победа и зачака:
тревата на разрухата и мрака
жестоките си копия надигна…
След време Александър тук пристигна
и най-накрая римските кохорти
преминаха през мраморните порти.
Така завърши и враждата вечна-
пред силата на мускула и меча
склони глава прекрасната Атина.
Но след това и Гърция загина….

Защо се случи тъй, защо, кажете?
Защо градът на толкова поети,
на Фидий и на мъдрия Перикъл
съчувствие у Зевс не бе извикал?
Защо и боговете се любуват
пред силата на коня, а не чуват
стенанията глухи на цветята,
когато той препуска в равнината?
Защо човекът е създал наука,
с която превъзнася в култ юмрука,
а казва, че духовното начало
до днеска всичко трайно е създало?

Кажете докога и аз ще губя
в битката с материята груба?
И докога животът ми на карта
ще се поставя по вина на Спарта?
Aз пак дочувам, даже във съня си,
звънтене на оръжия и къси
команди преди тръгване в атака.
И пред очите ми гъстее мрака.
И черен гарван грачи и повтаря
с човешки думи истината стара:
« И все пак Спарта победи Атина…”

Но след това и Гърция загина!

С РАЗГРОМЕНА ДУША С ОВЪГЛЕНО СЪРЦЕ…

Аз познах абсолютната скръб на света,
аз до дъно познах и смъртта, и живота…
Колко слаб е дъхът, колко силна – плътта!
Аз отново се храня, живея, работя!

И се мъча сега върху мойто лице
да изгрее една светлинка закъсняла.
С разгромена душа с овъглено сърце
аз поемам във мрака ръката ти бяла.

Ще намерим ли с тебе оная врата,
от кошмара на спомена дето извежда?…
Пеят птици в зелените млади листа,
тъжна майко на моята мъртва Надежда!

Пеят птици, дърветата тръпнат от сок,
на живота могъщата кръв тържествува.
Ах, навън небосвода е син и дълбок
и луната сред пролетни облаци плува!

Богородице моя, ръката си дай,
да излезем навън, мъченице печална!
Мъдър ангел с крило ме докосна и, знай,
светлинката добра на лицето ми пална.

Нека видим дървото сразено от гръм,
как и то се възражда, разлиства се даже.
Нека видим реката, отрещния хълм,
и да бъде, каквото природта каже!

И макар че духът е отслабнал съвсем
и с презрение още в плътта ни се вглежда,
от живота сломени, живот да дадем
на една възхитителна нова Надежда!

От Надежда към друга Надежда върви
и проскърцва това колело на живота…
Колко странно: душата ми стене, кърви,
но отново се храня, живея, работя!