ИМЕ

В бъдещето вгледан замечтано,
странна мисъл днеска порази ме:
спомних си, че Димчо Дебелянов
имал е приятел с мойто име.

Значи преди мене, в друго време,
Стойчо Стойчев пак е съществувал,
другарувал с гладните бохеми,
с болките на Димчо боледувал.

И когато грейнала в небето
на поета горестен звездата,
лъч един открил сред битието
на съименника мой следата.

Не достигнал той до своя слава,
чуждо зарево го осветило,
ала пак от вечната забрава
скромното му име се спасило.

И повторено след толкоз време,
гръмко с младостта ми то ехтеше.
Бяхме гладни, весели бохеми,
ала Димчо между нас не беше.

И коварна мисъл днес гнети ме,
и ме жегва истината стара:
дребните неща са повторими,
но великото не се повтаря!

РЕАНИМАЦИЯ

Прозорецът на стаята ми гледа
срещу луксозния хотел „Родина”.
Във тоя миг завиждам на съседа,
защото нямам сили да измина
два разкрача до хладното стъкло,
в което да допра и аз чело.

Едни мечтаят за пари и слава,
а аз – да се надигна от леглото,
навън да се загледам до забрава,
да се заслушам в пулса на живота,
в синкопите си трескави преплел
и музика от близкия хотел.

Навярно на рецепцията вече
администраторките русокоси
с усмивка срещат гостите далечни
и в отговор на техните въпроси
сред ароматен, синкав дим от „Кент”
звучи английски с български акцент.

Но идват нашенци, а то се знае:
за българите във хотел „Родина”
отново са заети всички стаи…
И в мене сякаш се взривява мина,
едва простенвам изтощен и блед:
– Сестра, системата не е във ред!…

Настава мрак и аз разбирам в мрака,
че моят свят отдавна боледува,
че скалпел хирургически го чака,
че още дълго той ще се лекува,
но ти ще си, родино, някой ден
не скъп хотел, а дом благословен!…

– Той пак бълнува – смее се съседа
срещу сестрата – ангел разтревожен.
Тя дълго и замислено ме гледа
и тръгва към прозореца, че може,
подмамена от някой хубав сън,
душата ми да излети навън.

„Пирогов”, 1987 г.

ДЕСЕТА СТАЯ

В съседната десета стая, бавно
напускаше света една жена.
Аз чувах дишането й неравно
през тънката циментова стена.

Главите ни опираха в стената
и цяла нощ със пламнало чело
аз преживях ада на жената,
въртях се във желязното легло.

А тя бе млада, тридесетгодишна,
с деца невръстни, с майка и баща,
зовеше ги и чувах как въздиша,
как стене и бълнува през нощта.

Жестоко бе. Не можех да помогна.
Какво ли бих могъл да сторя аз?
С изкуството си бедно ли ще трогна
смъртта, която чака своя час?

И тя зашляпва с чехли край вратите,
поспря се и пред моята врата.
Ала отложи мрачната визита
и във десети номер връхлетя…

Аз оцелях. За дълго ли не зная.
Би трябвало дори да съм щастлив.
Но все си мисля за десета стая
и ми е гузно, че останах жив.

1987 г.

ДО СЛЕДВАЩАТА БОЛКА

Не златните халки, не брачното ни ложе –
страданието с тебе ни сроди.
И знам: това, което мене ме тревожи,
и твоето чело ще набразди.

Животът ни не е картинка идилична,
за капка радост водим с теб борба.
Като герои от трагедия антична
сме срещали суровата съдба.

Понякога забравяме какво е ласка –
какво ли не изпитахме до днес!
Ала на щастието златната каляска
ще дойде и на нашия адрес.

Сега поспи. А аз до тебе ще приседна.
Вълшебната каляска ще звъни…
Спи, моя уморена, моя ненагледна,
до следващата болка отдъхни!

SIC TRANZIT GLORIA MUNDI

Грозна буря трещя на върха цяла нощ.
Но на утрото – слънце. И новият вожд,
след триумфа на своята гръмка победа,
от портрета с присвити очи ни изгледа.

Тоя хитър плебей, тоя нашенски шоп,
на върха възкачил се почти на галоп,
колко цезари славни успя да надмине
в трийсет и три безглаголни години!

За какви ли дела не получи венци,
дитирамби му пяха отбрани певци
и властта неусетно, гальовно, полека
в божество недостъпно превърна човека…

И си мисля за Август, Овидий и Рим
и за мойта провинция, тънеща в дим,
за това, че от Понта макар надалече,
като в Томи животът ми кратък изтече.

Но когато веднъж от екрана видях,
този, който във всички вселяваше страх,
как по някакви стълби го водят надолу,
на душата ми стана и тъжно, и болно.

Съжалих за човешката жажда за власт,
дето вечно бушува край нас и във нас.
И си казах сред шумната детска гълчава:
ето, тъй отминава световната слава!

ЗИМА – 1991

Пада сняг над смълчания град,
над редицата гладна се стели.
Прибери си опашката, глад,
ще замръзне под преспите бели!

Вместо отговор – мрачни лица
под забрадки и вехти каскети.
Недохранени вкъщи деца,
а във къщите – тъмно, не свети.

И купонът за четвърт салам
като въглен дланта ми изгаря…
По-голяма обида не знам
за нещастната моя България!

Ах, къде си ти български дух
с толкоз слава и гръмки победи?
Просят внуците на Аспарух
милостиня от свойте съседи!

С унизен и унил трикольор
парламентът отсреща мъждука.
И жестоката мисъл „Позор!…”
с тежък чук по челото ми чука.

И расте и се трупа гневът
в тая гладна лавина от хора…
Срамежливо се сипе снегът,
сякаш иска да скрие позора.

СЛЕД ЕДНА ПОБЕДА

Големият триумф с платените чалгии
заглъхна неусетно в следващите дни.
Към тортата държавна алчни, тлъсти шии
протегнаха се с вой, закани и псувни.

Как иначе, нали е сладка свободата,
нали затуй се водят битки мълчешком!
А като вълк гладът кръстосва из страната –
от Мелник до Силистра, от Бургас до Лом…

С измъчена душа, от страсти разделена,
в дълбока нощ потъва моята страна.
Българийо, ти пак замръкваш победена
без да си водила война!

МЛАДИТЕ ВЪЛЦИ

Аз не зная от къде дойдоха,
в сини ли, в червени ли бърлоги
наплодили ги новата епоха
тия лъскави четириноги.

Бяха уж безпомощни, игриви
с тънички вратлета и крачета,
но блестяха пламъчета диви
в погледа на младите вълчета.

И сега заглаждат бързо косъм,
вратовете им пращят от сила.
С моя беден стих пред тях какво съм –
майко, вълк да беше ме родила!

Нямаше за хляба да се трепя,
да треперя в службата си жалка.
Щях да имам глутница свирепа
вместо лист и проста химикалка.

Щях със честен труд да си спечеля
лимузини, банки, почит, име…
А пък то – и в топлата постеля
леден страх до съмнало души ме.

Тракане на зъби и ръмжене,
изстрели на звън и чаши с вино…
Млади вълци, млади джентълмени
ръфат живата ти плът, родино!

Затова зарязвам стиховете –
някой нещо трябва да направи.
Моля, повече не ме търсете –
тръгвам да отглеждам вълкодави!

РАНА

В едно свое писмо Христо Иванов – Големия,
един от най-близките съратници на Левски,
пише, че раната на Апостола след операцията му
в Белград през 1868 г. е останала незарастнала
почти до края на живота му.

И тъй, значи Левски с отворена рана
минавал през Дунав, пресичал Балкана
и в ледени зими, и в есени кални
сновял в градовете, в селата печални –
заклевал юнаци за делото свято.
По-сладки от мед и по-скъпи от злато,
словата му прости народът повтарял.
А често Апостола в треска изгарял.
Той чуждите рани лекувал с надежда
и виждал как робът из мрака проглежда,
но никога думичка даже не казал
за болката там, дето скалпелът рязал,
за своята рана, кървяща все още…
И тихо потъвал в дълбоките нощи –
с камата на кръста, със двата пищова,
над веждите руси със бръчка сурова –
за робите ангел, за турците дявол…

Той болен би всъщност, а песен запявал
и еквал гласът му сред гъсти букаци.
Години пътувал, събирал юнаци,
а раната стара кървяла, боляла
и пътят се виел все тъй до премала.

Ту просяк недъгав, ту тежък търговец,
от Тракия идвал, отсядал във Ловеч,
хвъркат и предрешен кръстосвал страната
със мисъл единствена – за свободата…
Кога да превързва проклетата рана? –
замръквал в полето, осъмвал в Балкана!
За бели превръзки и благи мехлеми
все нямало време, все нямало време!
И ето застанал до него палача.
Но вече народът научил илача
за раната люта, за черната рана
от удара варварски на ятагана –
пет века дълбока, все в кърви облята,
на майка България върху снагата!…

Българийо мила, отечество мое,
родино на толкова святи герои –
посичани, бесени в робствата разни
от чужди и свои палачи омразни;
измъчвани в ремъци, с куки, с дървета
в дъхтящи на смърт полицейски мазета;
изгаряни в пещи, разстрелвани, клани,
разнасяни мъртви по селски мегдани –
след тежки блокади и подли засади,
все влюбени в тебе, все хубави, млади,
оставили кости в земята ни родна
с едничката мисъл – да бъдеш свободна –
недей ми отказва честта да прибавя
една своя дума към тяхната слава,
една своя роза да сложа смирено
пред техния подвиг и дело свещено!
Те всички си имаха своите лични
страдания, болки и рани различни,
но тяхната истинска кървава рана,
родино, завинаги ти си остана!

А нашата рана коя е, каква е,
какво ни измъчва, какво ни терзае?
За тебе ли страдаме или по сметка
облизваме чуждата мръсна подметка?
Не се ли превръщаме в роби нещастни
на своята алчност и гибелни страсти?
Не сме ли отново под робство, кажи ми,
но с елегантно, съвременно име
и с по-кръвожадни паши и спахии?…

О, нека сърцето за Левски да бие!
Разправят, че имал сълзи на лицето,
когато палачът му слагал въжето,
че взрял се кратко в тълпата мизерна
и после със някаква мъка безмерна
загледал се нейде далече, далече…
Туй всичко сега е история вече.
Но мен ме пронизват през толкоз години
очите му влажни, очите му сини…

И често си мисля за своята рана.
И дълго, до болка се взирам в Балкана.
И виждам как бавно Апостола слиза
със бели навуща и кървава риза…

НАСАМЕ С ВАПЦАРОВ

Илюзиите вече стават спомен,
свалихме петолъчките без бой.
Но сепва ме въпросът вероломен:
напразно ли загина, брате мой?

Боготворен, в читанките довчера
и пуснал корен в нашите съдби,
на подлата история в килера
ще те захвърлят утре може би.

Сравняваха живота ти с комета,
наричаха те гений синеблуз,
а ти ми се усмихваш от портрета
със скръбната усмивка на Исус.

За мене ли скърбиш или за всички,
които още в детските си дни
се клеха в трите букви и на срички
скандираха ги чак до старини?

Нима си вярвал в някаква химера
или дордето викахме „ура”,
вместо очакваната премиера
спектакъл друг се разигра?…

Сега ще разпродаваме декора –
решихме в крак с Европа да вървим.
Ругаем режисьора и суфльора,
но чезнем често в носталгичен дим.

А някога на мрачното стрелбище,
преди да тръгнеш към тунела сив,
ти си поискал нещо да напишеш,
но си изпуснал късия молив.

Какво ли щял си още да ни кажеш?
Но то се спряло като рибя кост.
И тръгнал си пред смаяните стражи –
окървавен, с раздрана риза, бос…

Объркан съм. Безсилен съм. Не зная
какъв да бъде отговорът мой.
Романтиката свършва. Иде краят.
Без идеал. Без ни един герой…

Но като речен ромон от Пирина
до мен долитат твоите слова:
– Недей се вайка!… Не умрях мърцина…
Какъв ти край – начало е това!

Ще дойде за човека нова ера
и никой никому не е враг.
Макар че бе превърната в химера,
мечтата вечна ще възкръсне пак!

И нова страница ще се отвори
и ти навярно там ще прочетеш:
най-лесно е света да се събори,
по-трудното е нов да създадеш!

МЕЧТАТА ЗА ПАРИЖ

Не казвай, че си бил в Париж.
Париж отдавна в теб живее
с дворци, с площади и музеи
и ти от детството вървиш
из тоя град недостижим…
Пълзи над Сена синкав дим
и от дима израства чуден
Париж – огромен, изумруден,
като във приказка видян
или във някой стар роман
с герои до един познати…
Не казвай, че си бил в Париж.
Кого ли днес ще удивиш
с разкоша в кралските палати
или с това, че си видял
любовни сцени на „Пигал”,
че си позирал тук и там,
очи присвил, коса зализал,
че даже в Лувъра си влизал
и спирал си пред Нотр Дам…
Напразни, глупави хвалби!
Ти влезе във града на Сена,
но разруши една вселена –
мечтата за Париж уби…
И пак си беден, пак си нищ
и още дълго, дълго време
измъченото твое племе
не ще помисля за Париж…
Идва смъртта. Ще те гнети
това прозрение коварно:
живяхме в копие бездарно
на най-красивите мечти.

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Цъфнаха дръвчетата в градината,
само моето дръвче не разцъфтя.
Нежна бе душата му за зимата
и към райските градини отлетя.

Милосърдно чукаха кълвачите,
вглеждаха се в почернялата кора,
докато в ръцете на секачите
полумесецът на брадвите изгря.

Ала нещо в мене те отсякоха,
в тялото ми сякаш брадва се заби.
Моя труп ли до дръвника влякоха,
та сърцето с нова болка се сдоби?…

Пролет е, а мисля си за зимата,
май от мене няма да си тръгне тя…
Цъфнаха дръвчетата в градината,
само моето дръвче не разцъфтя.

1995 г.

У ДОМА

Това е моята Осларка. В тая гънка
на хълмовете южни съм се пръкнал аз.
Селцето – шепа къщи. Тишината – звънка.
Училището – само до четвърти клас.

По-точно в отделения тогава бяхме –
от първо до четвърто с госпожа една.
В една учебна стая сричахме, четяхме
пред Ботевия взор от бялата стена.

Изучили четмото, вече в прогимназия,
към селото съседно крачехме в зори.
И днеска аз се виждам в кал и сняг да газя,
цървулите пробити спомням си дори.

На оня хълм отсреща чакахме се всички,
момчета подранили свиреха с уста.
И тръгвахме напред по двама като срички
от дума непонятна още за света…

Защо ли тоя спомен вечно жив остана –
не ме напуска той и в каменния град.
Намества очилата госпожата Ана
и пише ни бележки в дневника познат.

А ние си делим на „сини” и „червени”,
не смеем да си кажем даже „добър ден”.
От крясъци за власт, от погледи студени,
от митинги и речи грохнах уморен.

Не питайте какво духът ми с болка дири
под облаците бавни в родното селце.
Аз чакам пак от хълма някой да изсвири
и братски да сплетем изстинали ръце

ИЗХОД

На Недялко Йорданов

В душата ми и в грешното ми тяло
отвориха се рана подир рана.
Сродих се вече с хората във бяло
и болницата втори дом ми стана.

Животът ми е всъщност мрачна драма
и скоро май завесата ще падне.
Благодаря за братското то рамо
във тия дни на болки безпощадни.

Ти ще живееш дълго и щастливо,
а своя тъжен край аз вече виждам.
Налей, налей от виното пенливо,
за твое здраве пий, не ти завиждам!

На вещите завиждам най-невинно –
един ритон човека надживява.
Пред каната, с която пием вино,
какво си ти със днешната си слава?

Спомни си за изящните съдини,
изровени от древните могили.
Стоят си те след толкова години,
а от човека – само кости гнили.

Човешко дело вещите са, зная,
но те говорят днеска като живи.
Човекът може да избегне края
единствено с делата си красиви.