МУЗИКА СЛЕД ПОЛУНОЩ

Не мога да ти кажа добър вечер.
Не бива нищо да ти казвам, нищо.
Невероятна, късна нощ е вече
и аз се връщам сякаш от стрелбище.
В сърцето ми се целеха, в сърцето,
макар на края, меко и превзето,
да казваха, че случаят е дребен…
Но ти си много, много уморена.
Заспала си. И само твоя гребен
напомня ми, че тиха, озарена
от лунна светлина, за миг си спряла
пред огледалото… Безплътна, бяла,
аз сега те виждам в полумрака,
разпуснала коси до раменете…
Не ти се сърдя, че не ме дочака.
Така е по-добре. И страховете,
и укорите, знам, ще са спестени
и за гнева и за болката във мене
добрите ти очи не ще узнаят.
Не се събуждай. Спи за да не гледаш
как се разхождам в малката ни стая,
безсилен пред неправдата и бледен…
А утре, знай, сърцето ми самичко
ще ти разкаже всичко, всичко, всичко…

ЗАВИЖДАМ НА ДЕЦАТА

Завиждам на децата. Те забравят,
те могат лесно злото да простят.
Дори през плач игрите продължават –
обидени пак ще се сдобрят.

Но аз съм вече възрастен. Не мога.
Сърцето ми не ще да се смири.
Едно кълбо от думи и от огън
гори във мен, ей тука ме гори.

Как да забравя подлостта човешка,
та аз я чух, лицето й видях!
Прощава се за сторената грешка,
но подлостта е повече от грях.

Запомних я усмихната, двунога,
с човешки образ и с човешки глас…
Аз искам да забравя, но не мога –
със слабости човешки съм и аз.

Къде изчезна детството, къде е
момчето със издраскани пети
след раните през плач да се засмее
и всичко да забрави и прости!

РЕКВИЕМ
В памет на Христо Банковски

Сега разбирам, че сме тленни,
че преброен е всеки час.
Към бездната с ръце прострени
политна първият от нас…

Вдигни челото си разбито
и разкажи ми, брате мой,
за миговете, след които
настъпва страшния покой!

С каква утеха се залъга,
с каква лъжа се утеши?
Ти сключи мир след битка дълга
и за последен път сгреши.

Ще кажеш ли защо тъй рано
косата дива посивя,
защо над мъжкото ти рамо
се сведе лудата глава?

На тебе ще ти вярват вече –
не можеш вече да грешиш…
Все по-самотен и далечен,
ти от портрета ще мълчиш.

А неразбрана и несретна,
ще скита твоята душа…
Не оскърбявайте поета,
останалото е лъжа!

КОНТРАПУНКТ

Годините й – двадесет и седем,
а болестта – неизлечима. Рак!…
И на ковчега жълтия капак
безпомощно сега пред входа гледам.

И глухо зад пердетата замира
и се възема в утрото плачът.
Шетня и скръб. Роднините търчат,
пренасят мълком щайгите със бира.

А радио едно почти нахално
повтаря вчерашните новини:
в Арабия, във Африка – войни,
ракетите се целят гениално.

Пари за трупове и за маневри
и неутронна бомба при това…
И кошерът на моята глава
бръмчи от парадокси и от нерви.

А там, на входа, с моя вход съседен,
стои изправен оня жълт капак.
Покойницата болна бе от рак,
отиде си на двадесет и седем.

БОЛНИЧЕН ХАЛАТ

Не можех да повярвам, че съм болен –
бях още толкоз вироглав и млад!
Но лекарят бе строг и непреклонен:
облякоха ме в болничен халат.

И мама простичко ми рече: “Синко,
не сядай на течение, помни,
че всяка болест идва от настинка –
с халата отсега се загърни!…”

Запомних аз заръката й проста,
загръщах се с халата всеки ден.
Той беше стар, износен вече доста –
бе дълго топлил други като мен.

Но както ме тресеше и треперех,
във ъгъла на джоба му веднъж
измачкана хартийка аз намерих –
писмо навярно от жена до мъж.

Не исках в чужди тайни да надничам,
но трепна изкушеното сърце:
“Обичам те. До гроб ще те обичам,
макар да си останал без ръце!…”

Загърнах се. В халата свих се мълком –
защо животът е така суров?
Загърнах се във тая чужда мъка,
загърнах се със чуждата любов.

И треската ми сякаш поотслабна,
усетих топлина… И оттогаз
на чужда радост мога да се радвам,

НА ЖЕНА МИ
,,…но само да си жива!”
Александър Геров

Сега разбирам колко те обичам…

Ако отмине облакът навъсен,
ако отминат жълтите талази
на страховете, може би напразни,
ръката си със сватбения пръстен
сложи на умореното ми рамо.
И нека двамата да знаем само,
че в нощите, когато съм те чакал,
в заключената стая аз съм плакал,
че като труп съм рухвал на килима
пред ужаса, че няма да те има…
Но чуй ме, трябва да се вярва, трябва,
дори надеждата да бъде слаба!
До малкия прозорец привдигни се!
От болничната стая усмихни се!
На мене даже и това ми стига,
за да разкъсам хладната верига
на часовете дълги и кошмарни,
за да повярвам на лъжите стари,
че е всесилна любовта, че може
да ни изправя и от смъртното ложе,
с един единствен лъч да ни спасява…
Изтлява огнената нощ, изтлява,
а аз не спя, в душата си надничам
и все се взирам, все се взирам…
Сега разбирам колко те обичам –
едва сега, едва сега разбирам.

СТАРЦИ ВАРЯТ РАКИЯ

Отдавна всичко е узряло и презряло,
дъхти на сок, на джибри и слана.
С полузагаснали огнища, застаряло,
селцето тъне в жълта мрачина.

Ала гори, гори едно огнище вечно,
там джибровката люта се вари.
Там сякаш друго време – бавно и далечно –
край тлеещите въглени цари…

Ракията на бавен огън се изпича,
припламва глъчка за какво ли не.
Но бистра, топла струйка времето изтича
и дреме мракът, сгънал колене.

А капят в опустелите дворове, капят
самотни дюли… Тупат из пръстта.
И старците ракиени мустаци хапят
и дърпат за опашката света:

„Къде, къде си хукнал, песо вироглави!…”
Но отговаря весело щурче.
И пукат глухо ревматичните им стави,
и струйката тече, тече, тече…

НЕДЕЙ МЕ ПИТА…

На брат ми

Недей ме пита откъде се връщам,
защо съм свел замислено глава!…
Прокапала е старата ни къща
и в кухнята израсла е трева.

На село вече никой не живее.
Прихлупения покрив се пробил.
Прогизвала рогозката, а с нея
и глиненият под се навлажнил.

И тъй, полека никнела тревата…
Не е, не е измислица това!
Там, дето мама слагаше софрата,
израсла е, братко мой, трева!

Една такава тъничка, висока
и жълта, сякаш никне върху гроб…
Нахвърлих се, заскубах я жестоко…
Виж, нося ти от нея малък сноп.

Недей ме пита откъде се връщам!

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Аз чух гласа ти във оная нощ
и още чувам тъмния му екот…
Какво съм аз пред страшната ти мощ,
пред теб, земя, какво съм аз, човекът?

Издигнах се в космични висоти,
отворих във гърдите ти каверни.
Но беше нужен само миг и ти
Свищов разплака, Букурещ почерни.

О, как заскърца, как се залюля,
как се изплаши моя бит квадратен!
Летях по скачащите стъпала,
към теб, земя, потърсих път обратен.

При теб потърсих тишина и мир,
спасение сред нивите подирих…
След толкова тревоги, най-подир
в зеленото поле с уста засвирих…

Но пак изкачвам стъпалата аз
и пак съм от пръстта ти надалеко.
И чувам често твоя тъмен глас:
„Мисли за мен, мисли за мен, човеко!…”