ПАНТА РЕЙ

Всичко тече, всичко се променя…
Хераклит

Стиснала камъче обло в ръката,
спря дъщеря ми на речния бряг.
Сякаш с магнит я привлече реката,
блеснала в своя загадъчен бяг.

Хайде да тръгваме, чакат ни в къщи,
гледай – дъждът ще закапе след миг!..
Всичко тече и променя се, дъще,
панта рей, казва мъдрецът велик…

Някога пред мъдростта му антична
свих в несъгласие тежък юмрук.
Всичко меняло се… Как така всичко?
Значи след време и аз ще съм друг?…

И се заклех във кръвта си червена:
горд, непокорен – оставам такъв!
Който е тръгнал света да променя,
той не изменя на своята кръв!…

Но на живота реката бучаща
хвърли ме в яростен водовъртеж.
А непокорството скъпо се плаща –
туй със годините ще разбереш.

Твоето камъче гладко, овално,
знаеш ли, скален отломък е то!
Мен като него по дъното кално
млати ме времето с чук и длето…

Не за възмездие днеска съм жаден,
ала да дойде дори Хераклит,
пак от трошляка измит и загладен
няма да стане скала от гранит…

Хайде да тръгваме, мойто момиче –
приказка тъжна разказах, нали?…
Всичко тече и променя се всичко,
само че после сърцето боли.

Но завещавам ти с обич рефрена,
дето направи ме точно такъв:
Който е тръгнал света да променя,
той не изменя на своята кръв!

Октомври,86

УРОК ПО ЛЮБОВ

На Росица Босева, венчала се в
затвора с осъдения на смърт
Антон Попов, надявайки се да му
спаси живота

Тая зла четирдесет и втора,
тия кърви и бодлива тел!
Тая твоя сватба във затвора
със жених, осъден на разстрел!

Как във кратки стихове да вместя
подвига, убитите мечти?
Във един и същи ден невеста
и вдовица черна стана ти…

Виждам те, очи пламтящи свела,
виждам те в часа жесток и глух
след венчавката, преди разстрела,
цялата превърната на слух.

Чакаш… чакаш милостта на залпа.
Тъй ли го мечтаехте тоя ден:
с тая страшна, баладична сватба
и с тунела – зинал и студен!

С тия архангели-сватбари,
дъхащи на вакса и гьон:
днес – сватбари, през нощта – гробари,
ред да има утре и закон!

Благославя ви доброто отче,
дълги песнопения реди –
с час поне разстрела да отсрочи,
ако Любовта не победи.

Но безсилна Любовта остана,
втурнаха се да ви разделят.
В коридора мрачен на зандана
гледахте се за последен път.

В турско време щяха да се трогнат –
как горяха вашите очи!…
Като в опера на Верди епилогът
на венчавката ви в мен звучи.

Не, не зная обич по-голяма,
по-красива, истинска любов!
Но за влюбените милост няма,
щом женихът е Антон Попов!…

Вятърът с пердето си играе,
пада синият софийски здрач,
пада, но за тебе той сега е
син като мундира на палач.

Там палачите се готвят вече –
колко бързо времето лети!
Ах,стрелбището не е далече,
изстрелите ще дочуеш ти!

Ще се люшнеш като трепетлика,
но макар останала без глас,
ще намериш сили да извикаш:
“Хора, запомнете тоя час! …”

_ _ _

Тъй над чувствата ви непорочни
времето изрече благослов.
И след толкоз кървави уроци
даде ни урок и по любов.

ПАМУК

Стоя пред бялата памучна нива.
Каква спокойна пасторална шир!
Кристален въздух, тишина звънлива,
щастлива чучулига, слънце. Мир!

А нивата ме сякаш уговаря
глава да сложа в мекия и скут.
Но днес научих истината стара,
че от памука правели барут.

Припомням си сеитбата, растежа,
потта попила в чернозема твърд.
Със колко труд, с любов и със надежда
отглеждаме понякога и смърт!

На дим от залп във тоя миг прилича
памукът сред безкрайното поле.
Човека с бяла риза той облича
и го закичва с кърваво лале.

Ранява ни и ни превързва нежно,
убива ни, ала го сеем пак.
В плътта му, пухкава и белоснежна,
се крият толкова светлина и мрак!

Какво съжителство! Почти интимни
изглеждат ми живота и смъртта…
Старея уж, а по-необясними,
по-сложни стават простите неща.

А БИ МОГЛА

Каква виелица навън бушува –
снегът затрупва къщите, дърветата!
И в тоя миг на мене ми се струва,
че сняг се сипе вредом над планетата.

А тя огромни, черни рани има,
реки от кръв се стичат в океаните.
И тая бяла , милосърдна зима
със бинтове от сняг превързва раните…

Кой гений зъл земята ни осъди
да бъде все кървяща, обинтована?
А би могла, а би могла да бъде
за всички ни родина обитована!

ОПРЯЛ В ЗЕМЯТА ЛАКЪТ…

На Иван Попчев

Какво събитие за сетивата:
полегнал съм в полето на здрачаване…
Страхливо, със движения забавени
две мравки ме спохождат по ръката.

И тишина. И облаци подобни
на старите пастири от рисунките.
Щурците свирят – ще си скъсат струните,
и тръпнат сетивата ми свободни.

А как далеч са битките за слава,
безсмислените крясъци на модата!
Усещам се частица от природата –
и всичко друго искам да забравя.

И аз мълча, опрял в земята лакът,
а ти, земя, все тъй добра и топла си.
И тия кротки, добродушни облаци
със вехти огнива над мене чаткат…