ТИШИНА

Благословена тишина
на есенните тежки ниви!…
Поникват мъдро семена
под облаците мълчаливи.

В заслушаните ширини
велико тайнство се извършва:
повит в зелени пелени,
животът никога не свършва.

И всъщност няма тишина,
в която можеш да се скриеш…
Свети със своя светлина,
гори, защото ще изгниеш!

Върви! А щом се умориш,
навлизай светло във земята,
където ще се продължиш
сред корените на житата!

Бъди! Бъди и пребъди
във дните си неповторими!
И тишината оплоди
със своето човешко име!

БОЛКА

Домъчня ми за тебе,
моя люлко рождена,
домиля ми за тебе,
моя златна земя!
И внезапно във мене,
пламна болка стаена,
и призивно във мене
вятър бял зашумя.

Зашумяха край село клонатите брястове,
в коритата пресъхнали шурна вода.
И пастирите пак заподвикваха ласкаво
към отдавна измрелите свои стада.

Съживиха се спомени – живи погребани,
звънна утринно мляко във бяло котле.
Ранобудни петли със наперени гребени
заплющяха по сънни стобори с криле…

Но за миг бе това… В небесата осаждени
реактивна грамада заби своя клюн.
И луната в дворовете, дето сме раждани,
като жълта старица зачука с бастун…

И внезапно във мене
пламна болка стаена,
и призивно във мене
вятър бял зашумя.
Домъчня ми за тебе,
моя люлко рождена,
домиля ми за тебе,
моя златна земя!

ЗАВРЪЩАНЕ

Приеми ме, земя, до гърдите си горестни,
а южнякът над мене да вейне с крило!…
Аз се връщам при тебе, разяждан от болести,
с одимена душа, с нажежено чело.

Аз се връщам при тебе. Закони неписани
има още в живота гръмлив, бързотек.
Аз съм болен, объркан. В очите ми слисани
се разхожда в скафандър космичният век.

Разболях се от нерви и атомни стресове,
във кръвта ми се носят петролни петна.
И безсилни са всички мъдри професори –
тишина ми е нужна сега, тишина!

Но разбит е денят ми на яростни мигове
и от тях не остава за теб ни един.
И сънувам поля, небеса чучулигови,
пеперуди и слънце, синчец и пелин…

Приласкай ме, земя, до гърдите си пламенни,
на челото ми мургава длан постави!
Разтопи във сърцето ми лунните камъни,
излекувай ме, майко, с целебни треви!

Друго нищо не искам: зелено мълчание
и южнякът край мене да свири с листо…
Колко просто и колко невинно желание,
ала зная, че най-безнадеждно е то!

САМОЖЕРТВА

Светкавици кръстосваха небето,
мучаха крави, блееха овце.
Прибра се всичко. Онемя полето.
Притича заек с тупкащо сърце…

А беше суша. Страшна и безкрайна!
Душа беряха житото, ръжта…
И тоя път ли облакът нехайно
ще отнесе със себе си дъжда?

И вдигна клони старата ни круша,
на пръсти се изправи, затрептя…
Внезапно цялата земя се люшна

и някъде прозорец иззвънтя.

И в оня миг на гърч и на уплаха,
в мига на чаканото тържество,
като насън очите ми видяха
как се разцепи бедното дърво.

Как се подпали, лумна като факла,
как пламъкът развяваше коси…
И облакът за крушата заплака,
и цяла нощ със сълзи я гаси…

А бързо покрай нея, съживени,
зашепнаха дърветата с листа.
Стърчаха клоните и овъглени,

вглъбени сякаш в тиха самота.

Стърчаха те – с отвъдна, тайна сила
като ръце, протегнати с любов
към мълнията, в миг съединила
живот и смърт във огнено кълбо.

СЛЕД ГРАДУШКАТА

Най-после тишина… Студена, лиха,
градушката валя и преваля.
Несправедливи мълнии гориха
до корен непокорните стебла.

С раздрана риза, голо, занемяло
и зъзнещо е мокрото поле.
Скъперническо слънце е огряло
над локвите с парчета синкав лед.

И аз вървя. Нозете ми се влачат
из ледената черноземна кал.
Какво очаквах, а какво дочаках –
с напразни ли надежди съм живял?

Ще бъдат нови семена посети
и нови кълнове ще израстат.
Ала горчиви ще са плодовете
и залъците дълго ще горчат.

Но мъка ли е, нека бъде горда!
Засявай семената! Работи!…
…И пак привързал скъсаната корда,
щурецът на надеждата скрипти.

ХОР НА ГНЕВА

Неизвестно лице подпали
Старозагорската опера

Срднощен вятър с вой се втурна на балкона.
Сънувах, че навън ридае Чочо-сан.
Открихме тази вечер с “Бътерфлай” сезона
и пак не се завърна оня капитан.

Но вместо Пинкертон, героят на Пучини,
пристигнал бе дивакът с кофата бензин…
Какви години, Господи, какви години!
И кой изпрати тоя Херостратов син?

Сирените завиха, лумнал бе пожарът
и вятърър раздуха пламъци във мен.
Как в себе си човекът ще надмогва звяра,
когато от изкуство вече е лишен?

Певци и музиканти, граждани, плачете,
убийте подпалвача с каменни слова!
Маестро, застани пред нас с главня в ръцете
и с нея дирижирай Хора на гнева!

И като ноти от горящи партитури
искрите да се мятат сред дима горчив!…
През тая тъмна нощ епохата притури
поредната черта към своя образ див.

А в жълто кимоно и със душа ранена
на следващия ден замина Чочо-сан
за вечната си скръб да търси друга сцена
и другаде да чака своя капитан.

1991г.

РЕПЛИКА

Красотата ще спаси света.
Ф. М. Достоевски

Позволи ми шапка да сваля
в твоя чест, писателю велик!…
Цял ден едър, пухкав сняг валя,
промени земята своя лик.

И повярвах в мисълта ти аз –
красотата днеска победи.
Но от нея в някой близък час
няма да останат и следи.

Ще си иде мартенският сняг
и ще лъснат раните безброй
със мухи, рояк подир рояк,
по снагата на народа мой.

В тоя хаос, в тоя див грабеж
красотата днес е като сън.
Как със нея злия дух ще спреш,
пуснат от бутилката навън?

Духнаха на разума свещта,
после злото всичко омърси…
Красотата ще спаси света
ала нея кой ли ще спаси?

РИКША

Човекът вечен рикша си остава.
В гонитбата за хляб, успех и слава
от малък още свиква със ярема.
Животът в коловоза си го взема,
в двуколката на делника го впряга
и той по цял ден бяга, бяга, бяга…
С кого се надпреварва, кой го гони
по стръмните завои и наклони?
Кога ще спре най-после да отдъхне
и ризата му потна да изсъхне?…
С два ока е престарата двуколка –
отляво щастие, отдясно болка,
а между тях запрегнат е Човека.
Уви, така си е от памтивека!
Но алената роза на успеха
над неговата тъй достойна дреха
все някога, все някога изгрява…
Това ли е заслужената слава?
И аз, когато тия думи пиша,
не съм ли оня беден, странен рикша,
с обоза на изкуството помъкнал
двуколката си в уличния пъкъл?
И няма ли синът ми да попита,
загледан в розичката неразвита:
„Нима за нея цял живот се трепа,
какво ми носиш в празната си шепа?
Виж хората: пари, коли и вили
оставят на потомците си мили…”
Момчето ми, в живота равни няма,
единствено към гробната си яма
отиваме в една и съща поза.
Вземи от мене тая скромна роза.
Това можах. Дотук достигнах, сине.
За теб оставям върховете сини.
Ще ги достигнеш ти, щом имаш вяра,
щом сам си теглиш – като мен – товара.
Недей да хленчиш за наследство само,
защото твоето е най-голямо:
богатството ми е във таз двуколка –
отляво щастие, отдясно болка.

1978 – 1995 г.